Една седмица в Лондон.

Седмицата започва с успиване. Не много сериозно, но достатъчно. Кафе почти няма. Няма и захар. В кухнята се гонят лосове и бели мечки, но пък за сметка на това се пести от парно. Гладна съм много - и храна няма. Мисля си - ако стефан беше тука, поне за сандвичи щеше да има нещо. Или поне хляб за сандвичи. Мисля си също, че ще е хубаво да изляза от работа, докато работят магазините, за да взема нещо за хапване така. Хуквам към работа - в метрото е фраш - дърпат се, бутат се, ти хапеш, те драскат - важното е, че всички успяват да влязат във влака. Докато се возя, се опитвам да пусна на кака е-майл - да и се оплача как никой не се къпе в тая държава, а повечето и не се и перат. Тя ми съчуства и ме успокоява, че в Румъния е по-зле. Стигам на работа. Опитвам се да отключа офиса и вече ме разкъсват на двата телефона. Влитам вътре и започва лудницата ... и този ден минава. Следва безсънна нощ. Оцъклила съм се и гледам в тавана. Сама съм. Съкваитрантити са в бг. Гледам под варата свети, а съм сигурна, че съм огасила преди това. Дали има някой, се пита моят пиуешки объркан мозак. А може би наистина съм огасила, но вчера ... и тази нощ минава. Следва много натоварен ден на работа. Лудница е, нерви, разправии. Имам оглед вечерта - закъснявааам! И ония ми теглят една майна. Нищо де ... търсенето на квартири продължва. Успявам да намеря друга стая и се разбираме за по-късно вечерта - така и така все съм докъсно на работа. Търгвам натам. В автобуса има едни странни типажи и всиките ме гледат. Пиша смс на Стефан - поне някой да знае къде отивам, ако  не се върна никога. Кварталчето е яко. Много е централно и е пълно с терористи. Ма пък е централно. Стигам до адреса, прекръствам се и влизам. Слаба светлина, миризма на мухъл, ронеша се мазилка - I'm lovin' it! Посреща ме една французойка с мазна коса и почва да ме развежда. Не, нямало нужда да се събвам - те и без друго никога не чистели. Ха! Френската девойка гордо ме развежда из къщата и ми показва вмирисаните мухлясали стаи. Имало и 2 бани - и те са мухлясали ама нали са 2. Слизаме долу в някакво мазе, където са кухнята и хола. А, да - хола! Ми те го ползвали да си сушат прането. Хол-сушилня! В кухнята надникваме бързо - имало много място за всичко - ако се измият чиниите, които събират последните 2 седмици. През цялото време някъде капе вода - кап, кап, кап. Искам да си ходя веднага! Не, ма как!!! Не съм се запознала с Фред. Идва и Фред - виетнамеца. Много ме харесва и иска да ставаме съквартиранти. Ми хубаво кавам, ма в някой друг живот и си тръгвам. Прибирам се вкъщи някъде към 10. Имам deja vu. Все ставам в 6 и се прибирам към 10-11. Искам да си почина, ама няма да е сега. Някой друг път. Минава още един ден и още един. Стефан се прибира. Звъни ми, че е кацнал. Любезно го осведомявам, че нашата линия на метрото нещо се е прецакала и няма как да се прибере - ни той, ни аз, ни никой. След няколко часа се срещаме посредата на маршрута и след още 2 успяваме да се приберем. И тази вечер няма да си легна рано. На другия ден имам голямо чистене - отивам с момичетата - уж да ги строявам и да ги организирам. Накрая и аз чистя наравно с тях, че нещо няма време. Оттам хуквам (буквално), че имам час при GPто, който любезно ми обезнава, че трябва да ми резнат ръката. Майнор просийджер казва. Викам му - не, мерси. Как ще се обличам, събличам и т.н., ако не мога да си ползвам едната ръка за известно време. Ми, бойфриенда ще ми помагал, казва човека. викам - ми нямам. Ми тогава да си намеря. Ми хубаво, като си намеря ще доида да ме режете. Оттам се засилвам на парти с бившите колеги. Те вече са доста кръкнали, когато успявам да се добера до мястото на срещата. Казват ми, че изглеждам уморена и че много работя. Аз отричам и обеснявам, че чудесно се справам със стреса и умората. След още една бира, отивам до 00 и там на огледалото се поглеждам и виждам как съм с 2 различни обеци - една голяма лилава и една малка зелена. Махам обеците, взимам си чантата, шапката и т.н. и веднага си бия шута към вкъщи. И спах 9 часа!

една звезда и една заря

Голяма строителна компания прави запитване към нашата фирма, та отивам аз да се срещна с тях, да видя обекта и да им дам цена. С кого точно ще се срещам не е много ясно, понеже до последно не можаха да ми кажат кой ще дойде. Да съм отидела в 9 и да чакам. Ми хубаво, ще чакам. Тръгвам малко по-рано, за да съм сигурна, че няма да закъснея, ако се обърка нещо. Естествено обърква се всичко - затворена е спирката, на която трябва да сляза от автобуса и се изсипвам на предната спирка. Имам gps - място за притеснение няма. Само дето, целия квартал го застрoяват и навсякъде е разкопано, кално, прашно, затворено и т.н. Успявам някак си да излазя от лабиринта и стигам навреме на уреченото място и зачаквам. Гледам си ботушките и ми иде да заплача. Малко са се поокаляли и са се поодрали при преминаването през пресечения терен - няма как! Трябва да се правят жерви в името на фирмата! Та чакам си аз, бурният леден вятър брули косата ми, щипе бизите ми и размазва грима ми ... и все повече заприличвам на проститутка след тежка смяна. :-)) След като минава половин час, звъня в офиса на клиентите да питам дали е станало ясно кой ще дойде да се срещне с мен и дали този въпросен някой ще идва изобщо. Да, Мартин ще дойде, ако искам да му се обадя. Ама той щял да дойде в 9:30. Ми то сега е толкова, казвам аз. Ми значи сега щял да дойде. Звъня му. Не вдига. След още 20 минути ми звъни той. Да, да - идвал! Зад ъгъла бил - до 20 минути щял да е при мен. Викам - на кой ъгъл по-точно, че цели 20 минути??? Чакам си. Почва да вали. Аз си стоя все така пред сградата и така си чакам вкочанена. Най-после, към 11, идва въпросния Мартин и хукваме към обектите, буквално тичаме. Нямал бил време. Тичайки се опитвам да си водя записки - малко ми е трудно,  не само защото тичам, а и защото пръстите ми са позамръзнали ... нищо де ... всичко в името на фирмата. Най-накрая се приключва и с това и всеки тръгва по пътя си. Трябва да хвана автобус, който за 15 минути да ме отведе до офиса. Само дето тоя автобус не идва и аз още повече замръзвам и вече много ама много ми е писнало ... и тъкмо когато си мисля, че този ден никога няма да свърши, внезапно в мрачното небе нещо започва да проблясва ... да, там, над строежите и над вмирисаните на къри улици ... един балон с хелий с формата на звезда се носи във въздуха. И точно в този момент, в студения мрачен ден, в една циганска махала в Лондон аз си помислих - винаги има светлина в тунела. Дали влака, който идва насреща ти, дали балонче с хелий ... все е светлинка ... 

Честно да си призная, бях забравила за този балон и този ден, но днес, докато се прибирах от работа с няколко чанти от магазина, влачейки се нагоре по баира и борейки се с насрещен силен вятър и ситен дъжд, внезапно тъмното небе се озари от ярка светлина и гръмна заря! Прекрасна, цветна ... и забравих за дъжда, за вятъра, за чантите и си спомних за онзи ден с балона с хелий ... и вървях към вкъщи гледайки зарята ...

Из мемоарите на един job seeker в Лондон ... търсенето за момента спира

Търсенето спира за момента. Изпразних всички банкови сметки, overdraft-и и кредитни карти. Та в общи линии сграбчих първата възможност. И вместо да се радвам, ходя тука мрачна и мърморя! :)) Вярно си е - човек никогаш, ама никогаш не е доволен с това, което има. Да се надяваме, че това е двигателя на прогреса ... а не симптом на душевна нестабилност ... Не бе, не че не се радвам ... ама тъй де, не ми е мно'о радостно :)) Просто искам да вървя напред ... не да почвам все отначало ... Все си мислех, ей тъй на, на 30 да съм вече безобразно богата и известна! Какви са сега тия смехории!! Ми така де! Не съм доволна ама хич!!! А пък междувременно се награбих тука 5-6 дини под една мишница ... и т'ва как ще става хич не ми е ясно. Все едно да искаш да изпиеш 20-30 drinks-a и да си излезеш кат пич от кръчмата! Както казах - хич не я виждам тая работа! Това ми напомня, как преди 7 години стоях на един лондонски мост (моля, никакви асоциации с Дунав Мост), взирах се в залеза и си пожелах, от цялото си детско сърце, да се върна някой ден и да живея в Лондон! Да работя, да съм много busy, много независима и съответно богата и известна! Сега ... някои от нещата ги отметнахме ... къде случайно, къде не толкова ... ама другите нещо се бавят. Обръщам се към тези, които се занимават с изпълнението на мечтите: Моля, да преразгледате мечтата ми отпреди 7 години и да предприемете незабавни мерки за нейното осъществяване. Ако може и компенсации, едно друго. А също така, държа да спечеля голяма сума от тотото. Повтарям - ГОЛЯМА! Оная тройка за 10 паунда от миналата година не я броя! Благодаря за вниманието! ... А и още нещо - there is this guy right ..., по който страшно си падам! От едно известно време. И бих желала, ако няма да съдействате за неговото падане по мен, то поне да съдействате за прекратяване на моето такова. Там, пеперудки в стомаха, загубване на ума и дума и подобни разни, и особено идиотско поведение в негово присъствие. А онова с преплитането на краката изобщо не е от алкохола!!! И то да спре, молим! Пак благодаря за вниманието! 

Ми те това е ... друго немам да кажа за момента. Ще отивам да си лягам, че трябва да спя много бързо, че пак не остана време! :))

Из мемоарите на един job seeker в Лондон ... търсенето продължава

Преди няколко дни получавам смс от един приятел, че барът, в който киснат редовно по време на и след работа, спешно набира персонал. Та говорил с мениджърката, понеже се познават и в общи линии ме пробутал. Написах аз е-майл и тя ми каза да дойда в Петък (вчера) на пробна смяна. Петъчна смяна в лондонски бар си е яко бойно кръщене. Без значение - засилвам се, защото пари нема и децата мислят паркета за фафли! Отварям хладилника - какво ли няма вътре - яйца няма, месо няма, сирене няма - абе нищо няма! :)) както и да е - отплеснах се нещо ... Та отивам и се оказва, че почвам на първо време като събирач на празни чаши ... Барът е голям, на два етажа. Има и голяма тераса. И моите задължения в общи линии са да събирам празните чаши и бутилки от масите, да проверявам за заспали и припаднали в тоалетната дами. А също и да помитам счупени стъкла, ако някои си отърве пиенето, та да не се заколи на собствени разноски нали. Започвам да препускам аз по етажите и въпреки че на третия час крачката ми се гънат като асми, успявам да поддържам добра скорост и всички са много доволни.

И аз бяха страшно доволна - всеки пиян мъж в тоя бар беше решил да ме заговаря. Не мога, казвам, да говоря сега - на работа съм! Те обаче са нахални и някак моето безразличие ги настървява. Някакъв даже ме хвана за прекрасното дупе и почна да ми говори на полски. Не пич, не говоря полски и тая ръка мисля да я счупя всеки момент, ако не я махнеш оттам. Това не било много любезно от моя страна, казва човека с полския. Ми ей на - такава съм една нелюбезна с непознати, дето се държат за задника ми. После среща твърдия ми поглед и казва, че много се извинява - бил се припознал - дали в мен или в задника ми - не стана ясно.

Иначе не мога да се оплача - 10 момчета персонал - всички се суетят около мен. Главният барман, който го раздава някакъв мениджър също, е албанец. Него го знам от преди година, когато бяхме на някакво парти в същия бар и той толкова ме хареса, че даже изпрати шампанско на нашата маса. Само дето приятелката му седеше на бара през цялото време - готино, знам.

Завърших си смяната и си тръгнах смазана. След което прекарах 2 часа, сменяйки нощни автобуси да се прибера. И реших да не се върна повече :)) Малко съм дъртичка за гирултия и пияници ...

Из мемоарите на един job seeker в Лондон ...

Този пост е посветен на моите приятели Деница и Николай, които не спират да ме подкрепят, да ми стискат палци и да колят дребен селски добитък в моя чест ... а понякога и по-едър! :) Наздраве Котанчеви! И Ганя - честит рожден ден!

Живея в Лондон от почти 4 години. За съжаление ставам класическа жертва на кризата и загубвам работата си. Съответно започвам засилен job hunting дет се вика. Като цяло избягвам да си имам вземане даване с българи-юнаци, защото за тези, които не знаят, българите в чужбина обичат да оцеляват и да трупат състояние за сметка на своите сънародници. То май и българите в България така правят. К'во да правиш - манталитет. За съжаление, в момента пазарът на работа тук е доста неблагоприятен и както казват братята англичани 'Desperate times call for desperate measures". Поради тази причина кандидатствам за офис позиция в българска фирма. Викат ме на интервю ... и голямото надцакване започва. Всъщност аз за надцакване се бях приготвила, но не се бях готова за бай ганьовски лафове ... наивно си мислех, че все пак ще се размина с това.

Фирмата я държат двама българи. Млади. Единия е ок, свястно момче, интелигентно. Той явно е мозъкът на операцията, движи и счетовдни неща - бива го. Другия ... какво да кажа за него. Толкова комплексен образ, чак незнам откъде да започна. Тази персона ще я наричам оттук насетне "Ванката" - не желая да използвам истинските имена, за да не развалям сега на хората реномето.

Та, сутринта преди интервюто, обръщам една кана с кафе, скачам в риза и панталон и се запътвам уверена в себе си към мястото на срещтата. Влизам, сядам, започваме да говорим и като цяло всичко изглежда нормално. До първия въпрос на Ванката - "ти, английски, това-онова?". Напрягам се да отгатна какво точно се има предвид и предполагам, че се пита дали говоря английски. Отговарям му, че да, говоря, все пак съм им изпратила мотивационното писмо и CV-то на английски и ако ги прочете, ще види също и че последните 3 години съм работила в английска компания. Да бе да! работила си - изразява Ванката очевидно своето мнение, че си измислям. Също така добавям, че мога да се презентирам на английски, вместо да си говорим на български. Ванката повдига учудено вежди и пита - е не си ли много отворена? Ми де да знам, май не съм чак толкова. Пропускам да отговоря на този въпрос, решавайки, че за него той явно е риторичен. Не бе, не че нещо, ама не се ли притесняваш, че може да се изложиш - продължава той. Ми не, казвам аз - какво да се излагам - той английския ми си е супер. Като бил супер, вика ми - давай да те видим. Какво да давам, зачудвам се аз. Въпрос ще ми зададеш ли? Той казва - давай казвай на английски с какво си се занимавала. Започвам да говоря, нармално, спокойно, в 2 кратки минути обеснявам в общи линии за компанията и позицията ми. Приключвам разказа си и получавам следващ удар под кръста - е ти сега, вика Ваньо, на каква се направи!!! Пак не отговарям на този така риторичен въпрос.

Разговорът продължава, воден предимно от Ванката, който е във вихъра си. Но понеже явно не внимава много, задава някои въпроси по два пъти, други по три пъти. Но това не е от голямо значение, понеже аз и без друго не успявам да отговоря на нито един от тях, тъй като Ванко не спира да ме прекъсва. Следва кратко обеснение как се вдига телефон - понеже аз никога не съм правила това в последните 10 години. Разговорът продължава около час и половина. По някое време ми се хвърля (буквално) бял лист хартия да си напиша възраженията. Ми нямам, казвам. Искам да знам какво е заплащането. Съдружникът на Ванката казва, намигайки ми - доволно. Заплащането било доволно! Минималното естествено. И малко по-малко от това, което плащат на чистачките си (еднатата дейност на фримата им е почистване). Питам има ли въмозжност за развитие тази заплата - имало, ако някога след години се докажа. Явно са издразнени от липсата на радостни викове, блясък в очите и ентусиазъм от моя страна. И затова Ванката се чувства длъжен да ме затапи отново - е ти какво! английска заплата ли искаш?? Ми не. Що ми е английска заплата. Плащайте ми българска, пък аз с нея ще си плащам английските сметки и английския наем. You pay peanuts, you get monkeys казват тук ...

След още няколко безумни подмятания на Ванката, тонът взема да става груб, а надцакването явно. И Ванката определя съдбата на това взаимно сътрудничество, казвайки следното: Какво да правим с тебе Ралица ... не ги обичам такива индивидуалистки като тебе. Такива отракани, амбциозни кариеристки, дето много знаят. Аз искам човек, на който да казвам какво да мисли. Не някой със собствено мнение. Благодаря му за комплимента и си тръгвам. Ще ми се обадят казват - знам, че няма.

Слаб 2 момчета! Слаб 2!

По пътя към вкъщи си мисля, че понякога, за да направиш крачка напред, трябва да направиш две назад. И все пак ... не можах!

И благодаря на Стефан, който ми помага. За да мога да избирам!

The Walk Of Shame - или как се пада с 4:0

Съквартирантът ми Павел е един от онези хора, на които никога нищо не се случва. Това е защото той никога нищо не прави и никъде не ходи. До вчера. Когато реши, че иска да дойде с нас на мача Англия-България на стадион Wembley. Някой му казал, че може да си вземе билети бг делегацията ли, какво ли - и той къде, къде - директно там - в хотела на българския тийм. Където се и запознал с Христо Стоичков, Пенев, Цанко Цветанов etc. И на всичкото отгоре, понеже бил и единствения ентусиаст, хората даже му обърнали внимание :)) Разказали му една камара весели истории, взел визитка с автограф от Пенев, снимал се с Ицата, който го черпил и кафе в Costa :))) А преди това му казал: "Ех, че го няма сега Кирячето - да притича бързо за две кафета" :D (true story!). Ta така започна нашия футболен ден - с Имоциите на Павката!

Към стадиона пътуваме час и половина, та и Павел да има време да разкаже историята 2-3 пъти още. Когато излизаме от метрото, гледката е убийствено яка - насреща ни величествено се издига Wembley и много, много хора с български знамена пъплят из района.

Веднага се набутваме в първия импровизиран бар да си вземем бира, защото имаме още два часа до началото на мача. Половината, сърбащи живителна течност, са англичани. Другата половина сме нашенци. Атмосферата е супер яка и в първия момент изобщо не може да се каже кой какъв е, поради факта, че повечето сме облечени в бяло и червено. Та ако не носиш флаг и други национални отличителни знаци, и ако не псуваш като каруцар на родния език, няма как да те познаят от къде си :). Та, нареждаме се на опашката за бира и там, сред всички тия хора, гледам моята съученичка Мая, с която все ще се виждаме последните 4 години :))) Хубаво е, когато се намеси съдбата и ти помогне малко понякога!

След като изгълтваме подгряващото пиво, се вливаме в тълпите, вървящи към стадиона. Българи, българи - много нещо. Българи със знамена. Българи с шалчета, с шапки, с тениски. Стари българи. Млади българи. Български деца. Весели българи. Всякакви. Има и фенове на Локо-Пловдив. Тях не може да не ги забележиш - някак са най-шумни и всички ги избягват. :)) Има и българи, които крещят пълни глупости и се държат като маймуни в зоопарк. Има и такива, които чуваме да казват - ние ще се прaвим, че не сме българи нали ... :)))) Но в общи линии атмосферата е уникална и зареждаща.

Стигаме пред стадиона, където се срещаме с останалите от бандата. Миро раздава бързо по една бира и се съгласява с всички, че аз съм най-карсивата бг фенка (true story!). И след няколко бири най-после влизаме вътре! Оказваме се страшно близо до терена (или поне на мен така ми се струва, защото на концерта на U2 бяхме някъде в космоса - последни редове).

Звъня на баща ми да му се похваля гордо къде съм и той ми казва, че стиска палци за победа! Играчите вече излизат на терена и започва химна на България. И 10 000 български фена стават на крака и пеят с цяло гърло. След 3 минути така ни го нацепват, че всичкия адреналин се изпарява на секундата. Половин час по-късно и жалките останки от допамин, серотонин, ендорфини и други там хормони на щастието вече тотално са изчезнали. Плачат българските фенове, дълбоко вътре в себе си де ... За играта само ще кажа, че един национален тим не може да си позволява да играе на толкова ниско ниво.

Иначе агитката ни е шарена! Аз - най-хубавата българска фенка, се притеснявам през цялото време да не ми фръкнат обеците, ако продължавам да се дера така. Раздавам го и фотограф. Стефан - сериозен, гледа мрачно. Той още в началото взе някакви незнайни за него честоти и леко попресипна. Миро сипе цветущи определения по адрес на съдиите - унгарски престъпник, пакистански палячо, картоф ... по едно време и всички играчи станаха картофи. Абе беше страшно :)))

Хора! Ходете на мачове - толкова да е яко!!!

А пък на връщане, понеже беше студено, Стефан ми даде знамето да го ползвам като пончо :) Англичаните имат един израз Walk Of Shame (the course walked home after a night of boozing and f*cking). Та докато преминавам цял Лондон, наметната с българския флаг, си мисля - как ни ги начукаха само тия 4 гола! So, we walked home ... our walk of shame ...

ОЧЗ - Организация на Чудовищата и Зверовете

Точно 90 дни, откакто съм безработна и 67, откакто започнах да си търся активно работа.

Търся си работа в Лондон. Това е един прекрасен град! Град на етносите. На движението. Град на светлините. Град, който не спи. Един град, в който всичко е възможно. Възможно е дори да отидеш на интервю в българска фирма. Интервю, което да преобърне мирогледа ти. Интервю, което да те накара да искаш да бягаш много бързо. Интервю, което да те накара да искаш да извършиш жестоки, садистични неща с присъстващите с цел естествен подбор! Интервю, което за пореден път да докаже, че българите са племе костеливо. Племе, което оцелява ... на всяка цена. Племе страшно, което тъпче, мачка, коли и беси. Племе просто и първобитно. И както Антон страшимиров е написал нейде човека - "Клаха народа си, както и турчин не бе го клал"... Няма да цитирам, няма и да си губя времето (още веднъж днес) и да преразкажа разговорът ми с моя сънародик. Само ще кажа, че обичам семейството си и приятелите си в България. И се гордея с тях! Гордея се със стоицизма им и героизма им! Аз срещам такива хора веднъж в годината! А те - всеки ден!

слушам Bon Jovi цяла вечер и си мисля - баси, никой не прави такава музика вече. И се чудя защо съм спряла да ги слушам тия момчета - толкова пък да са яки :))

Ludwig van Beethoven in a letter to Antonie Brentano

" Good morning, on July 7
Though still in bed, my thoughts go out to you, my Immortal Beloved, now and then joyfully, then sadly, waiting to learn whether or not fate will hear us - I can live only wholly with you or not at all - Yes, I am resolved to wander so long away from you until I can fly to your arms and say that I am really at home with you, and can send my soul enwrapped in you into the land of spirits - Yes, unhappily it must be so - You will be the more contained since you know my fidelity to you. No one else can ever possess my heart - never - never - Oh God, why must one be parted from one whom one so loves. And yet my life in V is now a wretched life - Your love makes me at once the happiest and the unhappiest of men - At my age I need a steady, quiet life - can that be so in our connection? My angel, I have just been told that the mailcoach goes every day - therefore I must close at once so that you may receive the letter at once - Be calm, only by a calm consideration of our existence can we achieve our purpose to live together - Be calm - love me - today - yesterday - what tearful longings for you - you - you - my life - my all - farewell. Oh continue to love me - never misjudge the most faithful heart of your beloved.

ever thine

ever mine

ever ours"

Искам да повярвам в любовта!

Искам да поварвам в любовта! Наистина! Искам!

Да се заразя с вируса ѝ! Да съм болна от любов! Да ме тресе от любов! От любов. А не от глупост!

Ето сега. Седя си тук и се опитвам да намеря хора болни от любов, които да ме заразят и се заприказвам с един познат от мъжки пол, който наскоро се е сгодил ... Всичко е било прекрасно, крайно романтично и някак твърде показно пред цяла кръчма хора и една камара познати лица. Попитах го на колко е години избранницата му и той каза 18. Разменихме няколко шеги на тази тема и след това той веднага поясни "шегата на страна, ама се обичаме". И тогава си помислих - ако обичаш някого, не ти трябва публика да аплодира годежа ви. Не ти трябва да убедиш някого, че макар булката ти да е все още в училище, вие наистина ама наистина се обичате. А защо пък ти трябва да кажеш "дадох си сметка, че мога да живея с нея".

Нe тряба ли да кажеш – "не искам да живея без нея" или "не мога да живея без нея", или дори "няма смисъл да живея без нея", вместо „дадох си сметка, че мога да живея с нея”. Тази дефиниция направо ме разболя. За съжление не от любов. : )

А може пък човекът просто да не е намерил точните думи. А може и да му е трябвала публика и одобрение. И може пък наистина, шегата на страна, да се обичат.

Искам да повярвам в любовта ... искам : )

За Кака От Ваня Щерева

СТИХОТВОРЕНИЕ

Да се обичаме по Лондонските улици,

такива съвършено непознати и ухилени

и всички бъдещи за флирт приумици

да бъдат само част от наш'те минали.

Разказвай ми неща, които вече зная.

Ще слушам до побъркване и все едно не знам.

Мълчи да ти разкажа нещо аз накрая.

Седни до мен на този стар диван.

Да ти призная ... че отдавна тихо скиташ

в главата ми подута от ненужно население.

Подхлъзваш се, изправяш се, препъваш се, залиташ.

И само твоето движение

твори във мен вълнение.

И моля ти се вече да ме срещнеш.

Не може да не се познаваме със теб.

Да бъдеш свестен,

честен,

да ми креснеш,

да ме стреснеш...

Да те привличам,

да си личен

(обратно на безличен),

да те обичам,

да можеш да ме разпознаеш,

защото аз вече го направих първа,

да престанем да се влюбваме къде ли не с лимит,

и после пак едно и също,

да гледаме какво дават по телевизията,

дори да е нищо интересно,

а то винаги е такова,

ние да го оцвети мс прегръдката си,

и да вземем вече да се срещнем,

(май го казах по-рано),

и да свърши това стихотворение,

че и то вече на нищо не прилича...

...

"Фасове", Ваня Щерева

High Hills/Heels, Cocktails ... и още нещо ;-)

Шийла имаше рожден ден тази седмица и го празнува снощи. В един пъб на майкината си в общи линии. Трябваше да отида. Не бях я виждала от 4ти Юни и имах отчаяната нужда от женски gossip!

Та! Приготвих се, натоках се, наресах се, обляках се последно. Само дето този път си казах "Ралицо, дърта жена стана, време е да се научиш да ходиш на токове!". Скочих веднага в едни прекрасни обуща на ток и почнах да набивам крак из кухнята да ги разтъпча, докато се гримирам. От конския тропот явно се е събудил Чефо, който се дотътри по гащи, отвори хладилника и започна да го гледа все едно е телевизор. :))) Аз през това време облечена, напарфюмирана и наполовина гримирана продължавах да трополя из кухнята в такт три четвърти. Стефан започна да пържи яйца и аз излязох от стаята, за да не ми се омирише тоалета и после се върнах да си гримирам и другото око. Бях готова! Грабнах един чифт обувки за ходене и ги натъпках в дамската си чанта. Едва се събраха - все пак нося 42 номер. Хвърлих един последен одобряващ поглед в огледалото и изхвърчах навън. Два часа по-късно, леко накуцвайки поради пришките от новите обувки, стигнах на уреченото място. Час по-късно изсипвах коктейли в гърлото си (по два в минута), опитвайки се да замъгля болката в ходилата. А също и защото се оказах на маса с Ирландци и Шотландци, и комуникацията силно намаля! Особено когато и те напреднаха с коктейлите, и вече съвсем не им се разбираше нищо! За съжаление парите ми свършиха преди да започна да се разбирам с англосаксонците и затова реших да се пусна down town и да се видя с хора, които говорят разбираем английски. Попътувах още един час към центъра, ударих две бири, смених си обувките, подпирайки се на едно кошче за боклук (да, точно там, до кофите) и в полунощ пепеляшка си хвана последното метро и се прибра. По пътя също беше весело. На една от спирките, при отварянето на вратите, на един младеж му падна куфара от влака. Той се наведе да го вземе, но понеже беше кръкнал и той падна след куфара. Прителите му го извлачиха обратно, извлачиха и куфара, и пътуването продължи, озвучавано от гърлените звуци на този силно почерпен младеж, който повръщаше между вагоните. Ай лов дис сити, дет се вика :)))

Пак ще си обуя обувките скоро! Много ми отиват :)

Erykah was not THAT great

На 24ти юли ходих на концерт на Ерика Баду в Лондон.

Беше изключително незадоволително.

Започна се с чакане, продължи се с чакане и се завърши с изнизване преди края.

Подгряваща банда нямаше. Нямаше и подгряваща певица, ни певец, ни нищо. Имаше един подгряващ човечец, който пускаше някакви подгряващи парчета. Произволни. Само дето не бяха си подгрели правилно техниката преди това. И вместо музика се чуваше някакъв гъгнещ тътен. И мозъкът ми тътнеше в един момент. Това всичко, разбира се, се изтърпя от нетърпеливо чакащите фенове. До края на втория час. И до започването на концерта, час след тези два мъчителни гъгнещи първи два часа, вече всички освиркваха мощно. Какво и кого - не беше много ясно, защото сцената беше празна. Дори и човечеца с гъгнещата музика изчезна по едно време. Ама хората си дюкаха раздразнени.

Както и да е - изчака ни се чакането и най-после се почна.

Ерика пее ... много пее ... там спор няма! Но не направи весело! Някак сякаш я мързеше.

Пусна няколко шеги и спря до там. За сметка на това публиката се опита да направи весело и пя, танцува, радва се ... известно време и след това и тя спря. Аз пях, танцувах и после и аз спрях. Някак и мен ме домързя. :)

И си тръгнах, много преди края на концерта. И не бях единствената.

How to do an Outside Turn as a couple - Salsa

How to do an Inside Turn - Salsa