Из мемоарите на един job seeker в Лондон ... търсенето за момента спира

Търсенето спира за момента. Изпразних всички банкови сметки, overdraft-и и кредитни карти. Та в общи линии сграбчих първата възможност. И вместо да се радвам, ходя тука мрачна и мърморя! :)) Вярно си е - човек никогаш, ама никогаш не е доволен с това, което има. Да се надяваме, че това е двигателя на прогреса ... а не симптом на душевна нестабилност ... Не бе, не че не се радвам ... ама тъй де, не ми е мно'о радостно :)) Просто искам да вървя напред ... не да почвам все отначало ... Все си мислех, ей тъй на, на 30 да съм вече безобразно богата и известна! Какви са сега тия смехории!! Ми така де! Не съм доволна ама хич!!! А пък междувременно се награбих тука 5-6 дини под една мишница ... и т'ва как ще става хич не ми е ясно. Все едно да искаш да изпиеш 20-30 drinks-a и да си излезеш кат пич от кръчмата! Както казах - хич не я виждам тая работа! Това ми напомня, как преди 7 години стоях на един лондонски мост (моля, никакви асоциации с Дунав Мост), взирах се в залеза и си пожелах, от цялото си детско сърце, да се върна някой ден и да живея в Лондон! Да работя, да съм много busy, много независима и съответно богата и известна! Сега ... някои от нещата ги отметнахме ... къде случайно, къде не толкова ... ама другите нещо се бавят. Обръщам се към тези, които се занимават с изпълнението на мечтите: Моля, да преразгледате мечтата ми отпреди 7 години и да предприемете незабавни мерки за нейното осъществяване. Ако може и компенсации, едно друго. А също така, държа да спечеля голяма сума от тотото. Повтарям - ГОЛЯМА! Оная тройка за 10 паунда от миналата година не я броя! Благодаря за вниманието! ... А и още нещо - there is this guy right ..., по който страшно си падам! От едно известно време. И бих желала, ако няма да съдействате за неговото падане по мен, то поне да съдействате за прекратяване на моето такова. Там, пеперудки в стомаха, загубване на ума и дума и подобни разни, и особено идиотско поведение в негово присъствие. А онова с преплитането на краката изобщо не е от алкохола!!! И то да спре, молим! Пак благодаря за вниманието! 

Ми те това е ... друго немам да кажа за момента. Ще отивам да си лягам, че трябва да спя много бързо, че пак не остана време! :))

Из мемоарите на един job seeker в Лондон ... търсенето продължава

Преди няколко дни получавам смс от един приятел, че барът, в който киснат редовно по време на и след работа, спешно набира персонал. Та говорил с мениджърката, понеже се познават и в общи линии ме пробутал. Написах аз е-майл и тя ми каза да дойда в Петък (вчера) на пробна смяна. Петъчна смяна в лондонски бар си е яко бойно кръщене. Без значение - засилвам се, защото пари нема и децата мислят паркета за фафли! Отварям хладилника - какво ли няма вътре - яйца няма, месо няма, сирене няма - абе нищо няма! :)) както и да е - отплеснах се нещо ... Та отивам и се оказва, че почвам на първо време като събирач на празни чаши ... Барът е голям, на два етажа. Има и голяма тераса. И моите задължения в общи линии са да събирам празните чаши и бутилки от масите, да проверявам за заспали и припаднали в тоалетната дами. А също и да помитам счупени стъкла, ако някои си отърве пиенето, та да не се заколи на собствени разноски нали. Започвам да препускам аз по етажите и въпреки че на третия час крачката ми се гънат като асми, успявам да поддържам добра скорост и всички са много доволни.

И аз бяха страшно доволна - всеки пиян мъж в тоя бар беше решил да ме заговаря. Не мога, казвам, да говоря сега - на работа съм! Те обаче са нахални и някак моето безразличие ги настървява. Някакъв даже ме хвана за прекрасното дупе и почна да ми говори на полски. Не пич, не говоря полски и тая ръка мисля да я счупя всеки момент, ако не я махнеш оттам. Това не било много любезно от моя страна, казва човека с полския. Ми ей на - такава съм една нелюбезна с непознати, дето се държат за задника ми. После среща твърдия ми поглед и казва, че много се извинява - бил се припознал - дали в мен или в задника ми - не стана ясно.

Иначе не мога да се оплача - 10 момчета персонал - всички се суетят около мен. Главният барман, който го раздава някакъв мениджър също, е албанец. Него го знам от преди година, когато бяхме на някакво парти в същия бар и той толкова ме хареса, че даже изпрати шампанско на нашата маса. Само дето приятелката му седеше на бара през цялото време - готино, знам.

Завърших си смяната и си тръгнах смазана. След което прекарах 2 часа, сменяйки нощни автобуси да се прибера. И реших да не се върна повече :)) Малко съм дъртичка за гирултия и пияници ...

Из мемоарите на един job seeker в Лондон ...

Този пост е посветен на моите приятели Деница и Николай, които не спират да ме подкрепят, да ми стискат палци и да колят дребен селски добитък в моя чест ... а понякога и по-едър! :) Наздраве Котанчеви! И Ганя - честит рожден ден!

Живея в Лондон от почти 4 години. За съжаление ставам класическа жертва на кризата и загубвам работата си. Съответно започвам засилен job hunting дет се вика. Като цяло избягвам да си имам вземане даване с българи-юнаци, защото за тези, които не знаят, българите в чужбина обичат да оцеляват и да трупат състояние за сметка на своите сънародници. То май и българите в България така правят. К'во да правиш - манталитет. За съжаление, в момента пазарът на работа тук е доста неблагоприятен и както казват братята англичани 'Desperate times call for desperate measures". Поради тази причина кандидатствам за офис позиция в българска фирма. Викат ме на интервю ... и голямото надцакване започва. Всъщност аз за надцакване се бях приготвила, но не се бях готова за бай ганьовски лафове ... наивно си мислех, че все пак ще се размина с това.

Фирмата я държат двама българи. Млади. Единия е ок, свястно момче, интелигентно. Той явно е мозъкът на операцията, движи и счетовдни неща - бива го. Другия ... какво да кажа за него. Толкова комплексен образ, чак незнам откъде да започна. Тази персона ще я наричам оттук насетне "Ванката" - не желая да използвам истинските имена, за да не развалям сега на хората реномето.

Та, сутринта преди интервюто, обръщам една кана с кафе, скачам в риза и панталон и се запътвам уверена в себе си към мястото на срещтата. Влизам, сядам, започваме да говорим и като цяло всичко изглежда нормално. До първия въпрос на Ванката - "ти, английски, това-онова?". Напрягам се да отгатна какво точно се има предвид и предполагам, че се пита дали говоря английски. Отговарям му, че да, говоря, все пак съм им изпратила мотивационното писмо и CV-то на английски и ако ги прочете, ще види също и че последните 3 години съм работила в английска компания. Да бе да! работила си - изразява Ванката очевидно своето мнение, че си измислям. Също така добавям, че мога да се презентирам на английски, вместо да си говорим на български. Ванката повдига учудено вежди и пита - е не си ли много отворена? Ми де да знам, май не съм чак толкова. Пропускам да отговоря на този въпрос, решавайки, че за него той явно е риторичен. Не бе, не че нещо, ама не се ли притесняваш, че може да се изложиш - продължава той. Ми не, казвам аз - какво да се излагам - той английския ми си е супер. Като бил супер, вика ми - давай да те видим. Какво да давам, зачудвам се аз. Въпрос ще ми зададеш ли? Той казва - давай казвай на английски с какво си се занимавала. Започвам да говоря, нармално, спокойно, в 2 кратки минути обеснявам в общи линии за компанията и позицията ми. Приключвам разказа си и получавам следващ удар под кръста - е ти сега, вика Ваньо, на каква се направи!!! Пак не отговарям на този така риторичен въпрос.

Разговорът продължава, воден предимно от Ванката, който е във вихъра си. Но понеже явно не внимава много, задава някои въпроси по два пъти, други по три пъти. Но това не е от голямо значение, понеже аз и без друго не успявам да отговоря на нито един от тях, тъй като Ванко не спира да ме прекъсва. Следва кратко обеснение как се вдига телефон - понеже аз никога не съм правила това в последните 10 години. Разговорът продължава около час и половина. По някое време ми се хвърля (буквално) бял лист хартия да си напиша възраженията. Ми нямам, казвам. Искам да знам какво е заплащането. Съдружникът на Ванката казва, намигайки ми - доволно. Заплащането било доволно! Минималното естествено. И малко по-малко от това, което плащат на чистачките си (еднатата дейност на фримата им е почистване). Питам има ли въмозжност за развитие тази заплата - имало, ако някога след години се докажа. Явно са издразнени от липсата на радостни викове, блясък в очите и ентусиазъм от моя страна. И затова Ванката се чувства длъжен да ме затапи отново - е ти какво! английска заплата ли искаш?? Ми не. Що ми е английска заплата. Плащайте ми българска, пък аз с нея ще си плащам английските сметки и английския наем. You pay peanuts, you get monkeys казват тук ...

След още няколко безумни подмятания на Ванката, тонът взема да става груб, а надцакването явно. И Ванката определя съдбата на това взаимно сътрудничество, казвайки следното: Какво да правим с тебе Ралица ... не ги обичам такива индивидуалистки като тебе. Такива отракани, амбциозни кариеристки, дето много знаят. Аз искам човек, на който да казвам какво да мисли. Не някой със собствено мнение. Благодаря му за комплимента и си тръгвам. Ще ми се обадят казват - знам, че няма.

Слаб 2 момчета! Слаб 2!

По пътя към вкъщи си мисля, че понякога, за да направиш крачка напред, трябва да направиш две назад. И все пак ... не можах!

И благодаря на Стефан, който ми помага. За да мога да избирам!

The Walk Of Shame - или как се пада с 4:0

Съквартирантът ми Павел е един от онези хора, на които никога нищо не се случва. Това е защото той никога нищо не прави и никъде не ходи. До вчера. Когато реши, че иска да дойде с нас на мача Англия-България на стадион Wembley. Някой му казал, че може да си вземе билети бг делегацията ли, какво ли - и той къде, къде - директно там - в хотела на българския тийм. Където се и запознал с Христо Стоичков, Пенев, Цанко Цветанов etc. И на всичкото отгоре, понеже бил и единствения ентусиаст, хората даже му обърнали внимание :)) Разказали му една камара весели истории, взел визитка с автограф от Пенев, снимал се с Ицата, който го черпил и кафе в Costa :))) А преди това му казал: "Ех, че го няма сега Кирячето - да притича бързо за две кафета" :D (true story!). Ta така започна нашия футболен ден - с Имоциите на Павката!

Към стадиона пътуваме час и половина, та и Павел да има време да разкаже историята 2-3 пъти още. Когато излизаме от метрото, гледката е убийствено яка - насреща ни величествено се издига Wembley и много, много хора с български знамена пъплят из района.

Веднага се набутваме в първия импровизиран бар да си вземем бира, защото имаме още два часа до началото на мача. Половината, сърбащи живителна течност, са англичани. Другата половина сме нашенци. Атмосферата е супер яка и в първия момент изобщо не може да се каже кой какъв е, поради факта, че повечето сме облечени в бяло и червено. Та ако не носиш флаг и други национални отличителни знаци, и ако не псуваш като каруцар на родния език, няма как да те познаят от къде си :). Та, нареждаме се на опашката за бира и там, сред всички тия хора, гледам моята съученичка Мая, с която все ще се виждаме последните 4 години :))) Хубаво е, когато се намеси съдбата и ти помогне малко понякога!

След като изгълтваме подгряващото пиво, се вливаме в тълпите, вървящи към стадиона. Българи, българи - много нещо. Българи със знамена. Българи с шалчета, с шапки, с тениски. Стари българи. Млади българи. Български деца. Весели българи. Всякакви. Има и фенове на Локо-Пловдив. Тях не може да не ги забележиш - някак са най-шумни и всички ги избягват. :)) Има и българи, които крещят пълни глупости и се държат като маймуни в зоопарк. Има и такива, които чуваме да казват - ние ще се прaвим, че не сме българи нали ... :)))) Но в общи линии атмосферата е уникална и зареждаща.

Стигаме пред стадиона, където се срещаме с останалите от бандата. Миро раздава бързо по една бира и се съгласява с всички, че аз съм най-карсивата бг фенка (true story!). И след няколко бири най-после влизаме вътре! Оказваме се страшно близо до терена (или поне на мен така ми се струва, защото на концерта на U2 бяхме някъде в космоса - последни редове).

Звъня на баща ми да му се похваля гордо къде съм и той ми казва, че стиска палци за победа! Играчите вече излизат на терена и започва химна на България. И 10 000 български фена стават на крака и пеят с цяло гърло. След 3 минути така ни го нацепват, че всичкия адреналин се изпарява на секундата. Половин час по-късно и жалките останки от допамин, серотонин, ендорфини и други там хормони на щастието вече тотално са изчезнали. Плачат българските фенове, дълбоко вътре в себе си де ... За играта само ще кажа, че един национален тим не може да си позволява да играе на толкова ниско ниво.

Иначе агитката ни е шарена! Аз - най-хубавата българска фенка, се притеснявам през цялото време да не ми фръкнат обеците, ако продължавам да се дера така. Раздавам го и фотограф. Стефан - сериозен, гледа мрачно. Той още в началото взе някакви незнайни за него честоти и леко попресипна. Миро сипе цветущи определения по адрес на съдиите - унгарски престъпник, пакистански палячо, картоф ... по едно време и всички играчи станаха картофи. Абе беше страшно :)))

Хора! Ходете на мачове - толкова да е яко!!!

А пък на връщане, понеже беше студено, Стефан ми даде знамето да го ползвам като пончо :) Англичаните имат един израз Walk Of Shame (the course walked home after a night of boozing and f*cking). Та докато преминавам цял Лондон, наметната с българския флаг, си мисля - как ни ги начукаха само тия 4 гола! So, we walked home ... our walk of shame ...

ОЧЗ - Организация на Чудовищата и Зверовете

Точно 90 дни, откакто съм безработна и 67, откакто започнах да си търся активно работа.

Търся си работа в Лондон. Това е един прекрасен град! Град на етносите. На движението. Град на светлините. Град, който не спи. Един град, в който всичко е възможно. Възможно е дори да отидеш на интервю в българска фирма. Интервю, което да преобърне мирогледа ти. Интервю, което да те накара да искаш да бягаш много бързо. Интервю, което да те накара да искаш да извършиш жестоки, садистични неща с присъстващите с цел естествен подбор! Интервю, което за пореден път да докаже, че българите са племе костеливо. Племе, което оцелява ... на всяка цена. Племе страшно, което тъпче, мачка, коли и беси. Племе просто и първобитно. И както Антон страшимиров е написал нейде човека - "Клаха народа си, както и турчин не бе го клал"... Няма да цитирам, няма и да си губя времето (още веднъж днес) и да преразкажа разговорът ми с моя сънародик. Само ще кажа, че обичам семейството си и приятелите си в България. И се гордея с тях! Гордея се със стоицизма им и героизма им! Аз срещам такива хора веднъж в годината! А те - всеки ден!