една звезда и една заря

Голяма строителна компания прави запитване към нашата фирма, та отивам аз да се срещна с тях, да видя обекта и да им дам цена. С кого точно ще се срещам не е много ясно, понеже до последно не можаха да ми кажат кой ще дойде. Да съм отидела в 9 и да чакам. Ми хубаво, ще чакам. Тръгвам малко по-рано, за да съм сигурна, че няма да закъснея, ако се обърка нещо. Естествено обърква се всичко - затворена е спирката, на която трябва да сляза от автобуса и се изсипвам на предната спирка. Имам gps - място за притеснение няма. Само дето, целия квартал го застрoяват и навсякъде е разкопано, кално, прашно, затворено и т.н. Успявам някак си да излазя от лабиринта и стигам навреме на уреченото място и зачаквам. Гледам си ботушките и ми иде да заплача. Малко са се поокаляли и са се поодрали при преминаването през пресечения терен - няма как! Трябва да се правят жерви в името на фирмата! Та чакам си аз, бурният леден вятър брули косата ми, щипе бизите ми и размазва грима ми ... и все повече заприличвам на проститутка след тежка смяна. :-)) След като минава половин час, звъня в офиса на клиентите да питам дали е станало ясно кой ще дойде да се срещне с мен и дали този въпросен някой ще идва изобщо. Да, Мартин ще дойде, ако искам да му се обадя. Ама той щял да дойде в 9:30. Ми то сега е толкова, казвам аз. Ми значи сега щял да дойде. Звъня му. Не вдига. След още 20 минути ми звъни той. Да, да - идвал! Зад ъгъла бил - до 20 минути щял да е при мен. Викам - на кой ъгъл по-точно, че цели 20 минути??? Чакам си. Почва да вали. Аз си стоя все така пред сградата и така си чакам вкочанена. Най-после, към 11, идва въпросния Мартин и хукваме към обектите, буквално тичаме. Нямал бил време. Тичайки се опитвам да си водя записки - малко ми е трудно,  не само защото тичам, а и защото пръстите ми са позамръзнали ... нищо де ... всичко в името на фирмата. Най-накрая се приключва и с това и всеки тръгва по пътя си. Трябва да хвана автобус, който за 15 минути да ме отведе до офиса. Само дето тоя автобус не идва и аз още повече замръзвам и вече много ама много ми е писнало ... и тъкмо когато си мисля, че този ден никога няма да свърши, внезапно в мрачното небе нещо започва да проблясва ... да, там, над строежите и над вмирисаните на къри улици ... един балон с хелий с формата на звезда се носи във въздуха. И точно в този момент, в студения мрачен ден, в една циганска махала в Лондон аз си помислих - винаги има светлина в тунела. Дали влака, който идва насреща ти, дали балонче с хелий ... все е светлинка ... 

Честно да си призная, бях забравила за този балон и този ден, но днес, докато се прибирах от работа с няколко чанти от магазина, влачейки се нагоре по баира и борейки се с насрещен силен вятър и ситен дъжд, внезапно тъмното небе се озари от ярка светлина и гръмна заря! Прекрасна, цветна ... и забравих за дъжда, за вятъра, за чантите и си спомних за онзи ден с балона с хелий ... и вървях към вкъщи гледайки зарята ...