Една седмица в Лондон.

Седмицата започва с успиване. Не много сериозно, но достатъчно. Кафе почти няма. Няма и захар. В кухнята се гонят лосове и бели мечки, но пък за сметка на това се пести от парно. Гладна съм много - и храна няма. Мисля си - ако стефан беше тука, поне за сандвичи щеше да има нещо. Или поне хляб за сандвичи. Мисля си също, че ще е хубаво да изляза от работа, докато работят магазините, за да взема нещо за хапване така. Хуквам към работа - в метрото е фраш - дърпат се, бутат се, ти хапеш, те драскат - важното е, че всички успяват да влязат във влака. Докато се возя, се опитвам да пусна на кака е-майл - да и се оплача как никой не се къпе в тая държава, а повечето и не се и перат. Тя ми съчуства и ме успокоява, че в Румъния е по-зле. Стигам на работа. Опитвам се да отключа офиса и вече ме разкъсват на двата телефона. Влитам вътре и започва лудницата ... и този ден минава. Следва безсънна нощ. Оцъклила съм се и гледам в тавана. Сама съм. Съкваитрантити са в бг. Гледам под варата свети, а съм сигурна, че съм огасила преди това. Дали има някой, се пита моят пиуешки объркан мозак. А може би наистина съм огасила, но вчера ... и тази нощ минава. Следва много натоварен ден на работа. Лудница е, нерви, разправии. Имам оглед вечерта - закъснявааам! И ония ми теглят една майна. Нищо де ... търсенето на квартири продължва. Успявам да намеря друга стая и се разбираме за по-късно вечерта - така и така все съм докъсно на работа. Търгвам натам. В автобуса има едни странни типажи и всиките ме гледат. Пиша смс на Стефан - поне някой да знае къде отивам, ако  не се върна никога. Кварталчето е яко. Много е централно и е пълно с терористи. Ма пък е централно. Стигам до адреса, прекръствам се и влизам. Слаба светлина, миризма на мухъл, ронеша се мазилка - I'm lovin' it! Посреща ме една французойка с мазна коса и почва да ме развежда. Не, нямало нужда да се събвам - те и без друго никога не чистели. Ха! Френската девойка гордо ме развежда из къщата и ми показва вмирисаните мухлясали стаи. Имало и 2 бани - и те са мухлясали ама нали са 2. Слизаме долу в някакво мазе, където са кухнята и хола. А, да - хола! Ми те го ползвали да си сушат прането. Хол-сушилня! В кухнята надникваме бързо - имало много място за всичко - ако се измият чиниите, които събират последните 2 седмици. През цялото време някъде капе вода - кап, кап, кап. Искам да си ходя веднага! Не, ма как!!! Не съм се запознала с Фред. Идва и Фред - виетнамеца. Много ме харесва и иска да ставаме съквартиранти. Ми хубаво кавам, ма в някой друг живот и си тръгвам. Прибирам се вкъщи някъде към 10. Имам deja vu. Все ставам в 6 и се прибирам към 10-11. Искам да си почина, ама няма да е сега. Някой друг път. Минава още един ден и още един. Стефан се прибира. Звъни ми, че е кацнал. Любезно го осведомявам, че нашата линия на метрото нещо се е прецакала и няма как да се прибере - ни той, ни аз, ни никой. След няколко часа се срещаме посредата на маршрута и след още 2 успяваме да се приберем. И тази вечер няма да си легна рано. На другия ден имам голямо чистене - отивам с момичетата - уж да ги строявам и да ги организирам. Накрая и аз чистя наравно с тях, че нещо няма време. Оттам хуквам (буквално), че имам час при GPто, който любезно ми обезнава, че трябва да ми резнат ръката. Майнор просийджер казва. Викам му - не, мерси. Как ще се обличам, събличам и т.н., ако не мога да си ползвам едната ръка за известно време. Ми, бойфриенда ще ми помагал, казва човека. викам - ми нямам. Ми тогава да си намеря. Ми хубаво, като си намеря ще доида да ме режете. Оттам се засилвам на парти с бившите колеги. Те вече са доста кръкнали, когато успявам да се добера до мястото на срещата. Казват ми, че изглеждам уморена и че много работя. Аз отричам и обеснявам, че чудесно се справам със стреса и умората. След още една бира, отивам до 00 и там на огледалото се поглеждам и виждам как съм с 2 различни обеци - една голяма лилава и една малка зелена. Махам обеците, взимам си чантата, шапката и т.н. и веднага си бия шута към вкъщи. И спах 9 часа!

една звезда и една заря

Голяма строителна компания прави запитване към нашата фирма, та отивам аз да се срещна с тях, да видя обекта и да им дам цена. С кого точно ще се срещам не е много ясно, понеже до последно не можаха да ми кажат кой ще дойде. Да съм отидела в 9 и да чакам. Ми хубаво, ще чакам. Тръгвам малко по-рано, за да съм сигурна, че няма да закъснея, ако се обърка нещо. Естествено обърква се всичко - затворена е спирката, на която трябва да сляза от автобуса и се изсипвам на предната спирка. Имам gps - място за притеснение няма. Само дето, целия квартал го застрoяват и навсякъде е разкопано, кално, прашно, затворено и т.н. Успявам някак си да излазя от лабиринта и стигам навреме на уреченото място и зачаквам. Гледам си ботушките и ми иде да заплача. Малко са се поокаляли и са се поодрали при преминаването през пресечения терен - няма как! Трябва да се правят жерви в името на фирмата! Та чакам си аз, бурният леден вятър брули косата ми, щипе бизите ми и размазва грима ми ... и все повече заприличвам на проститутка след тежка смяна. :-)) След като минава половин час, звъня в офиса на клиентите да питам дали е станало ясно кой ще дойде да се срещне с мен и дали този въпросен някой ще идва изобщо. Да, Мартин ще дойде, ако искам да му се обадя. Ама той щял да дойде в 9:30. Ми то сега е толкова, казвам аз. Ми значи сега щял да дойде. Звъня му. Не вдига. След още 20 минути ми звъни той. Да, да - идвал! Зад ъгъла бил - до 20 минути щял да е при мен. Викам - на кой ъгъл по-точно, че цели 20 минути??? Чакам си. Почва да вали. Аз си стоя все така пред сградата и така си чакам вкочанена. Най-после, към 11, идва въпросния Мартин и хукваме към обектите, буквално тичаме. Нямал бил време. Тичайки се опитвам да си водя записки - малко ми е трудно,  не само защото тичам, а и защото пръстите ми са позамръзнали ... нищо де ... всичко в името на фирмата. Най-накрая се приключва и с това и всеки тръгва по пътя си. Трябва да хвана автобус, който за 15 минути да ме отведе до офиса. Само дето тоя автобус не идва и аз още повече замръзвам и вече много ама много ми е писнало ... и тъкмо когато си мисля, че този ден никога няма да свърши, внезапно в мрачното небе нещо започва да проблясва ... да, там, над строежите и над вмирисаните на къри улици ... един балон с хелий с формата на звезда се носи във въздуха. И точно в този момент, в студения мрачен ден, в една циганска махала в Лондон аз си помислих - винаги има светлина в тунела. Дали влака, който идва насреща ти, дали балонче с хелий ... все е светлинка ... 

Честно да си призная, бях забравила за този балон и този ден, но днес, докато се прибирах от работа с няколко чанти от магазина, влачейки се нагоре по баира и борейки се с насрещен силен вятър и ситен дъжд, внезапно тъмното небе се озари от ярка светлина и гръмна заря! Прекрасна, цветна ... и забравих за дъжда, за вятъра, за чантите и си спомних за онзи ден с балона с хелий ... и вървях към вкъщи гледайки зарята ...