Съквартирантът ми Павел е един от онези хора, на които никога нищо не се случва. Това е защото той никога нищо не прави и никъде не ходи. До вчера. Когато реши, че иска да дойде с нас на мача Англия-България на стадион Wembley. Някой му казал, че може да си вземе билети бг делегацията ли, какво ли - и той къде, къде - директно там - в хотела на българския тийм. Където се и запознал с Христо Стоичков, Пенев, Цанко Цветанов etc. И на всичкото отгоре, понеже бил и единствения ентусиаст, хората даже му обърнали внимание :)) Разказали му една камара весели истории, взел визитка с автограф от Пенев, снимал се с Ицата, който го черпил и кафе в Costa :))) А преди това му казал: "Ех, че го няма сега Кирячето - да притича бързо за две кафета" :D (true story!). Ta така започна нашия футболен ден - с Имоциите на Павката!
Към стадиона пътуваме час и половина, та и Павел да има време да разкаже историята 2-3 пъти още. Когато излизаме от метрото, гледката е убийствено яка - насреща ни величествено се издига Wembley и много, много хора с български знамена пъплят из района.
Веднага се набутваме в първия импровизиран бар да си вземем бира, защото имаме още два часа до началото на мача. Половината, сърбащи живителна течност, са англичани. Другата половина сме нашенци. Атмосферата е супер яка и в първия момент изобщо не може да се каже кой какъв е, поради факта, че повечето сме облечени в бяло и червено. Та ако не носиш флаг и други национални отличителни знаци, и ако не псуваш като каруцар на родния език, няма как да те познаят от къде си :). Та, нареждаме се на опашката за бира и там, сред всички тия хора, гледам моята съученичка Мая, с която все ще се виждаме последните 4 години :))) Хубаво е, когато се намеси съдбата и ти помогне малко понякога!
След като изгълтваме подгряващото пиво, се вливаме в тълпите, вървящи към стадиона. Българи, българи - много нещо. Българи със знамена. Българи с шалчета, с шапки, с тениски. Стари българи. Млади българи. Български деца. Весели българи. Всякакви. Има и фенове на Локо-Пловдив. Тях не може да не ги забележиш - някак са най-шумни и всички ги избягват. :)) Има и българи, които крещят пълни глупости и се държат като маймуни в зоопарк. Има и такива, които чуваме да казват - ние ще се прaвим, че не сме българи нали ... :)))) Но в общи линии атмосферата е уникална и зареждаща.
Стигаме пред стадиона, където се срещаме с останалите от бандата. Миро раздава бързо по една бира и се съгласява с всички, че аз съм най-карсивата бг фенка (true story!). И след няколко бири най-после влизаме вътре! Оказваме се страшно близо до терена (или поне на мен така ми се струва, защото на концерта на U2 бяхме някъде в космоса - последни редове).
Звъня на баща ми да му се похваля гордо къде съм и той ми казва, че стиска палци за победа! Играчите вече излизат на терена и започва химна на България. И 10 000 български фена стават на крака и пеят с цяло гърло. След 3 минути така ни го нацепват, че всичкия адреналин се изпарява на секундата. Половин час по-късно и жалките останки от допамин, серотонин, ендорфини и други там хормони на щастието вече тотално са изчезнали. Плачат българските фенове, дълбоко вътре в себе си де ... За играта само ще кажа, че един национален тим не може да си позволява да играе на толкова ниско ниво.
Иначе агитката ни е шарена! Аз - най-хубавата българска фенка, се притеснявам през цялото време да не ми фръкнат обеците, ако продължавам да се дера така. Раздавам го и фотограф. Стефан - сериозен, гледа мрачно. Той още в началото взе някакви незнайни за него честоти и леко попресипна. Миро сипе цветущи определения по адрес на съдиите - унгарски престъпник, пакистански палячо, картоф ... по едно време и всички играчи станаха картофи. Абе беше страшно :)))
Хора! Ходете на мачове - толкова да е яко!!!
А пък на връщане, понеже беше студено, Стефан ми даде знамето да го ползвам като пончо :) Англичаните имат един израз Walk Of Shame (the course walked home after a night of boozing and f*cking). Та докато преминавам цял Лондон, наметната с българския флаг, си мисля - как ни ги начукаха само тия 4 гола! So, we walked home ... our walk of shame ...
