Една седмица в Лондон.

Седмицата започва с успиване. Не много сериозно, но достатъчно. Кафе почти няма. Няма и захар. В кухнята се гонят лосове и бели мечки, но пък за сметка на това се пести от парно. Гладна съм много - и храна няма. Мисля си - ако стефан беше тука, поне за сандвичи щеше да има нещо. Или поне хляб за сандвичи. Мисля си също, че ще е хубаво да изляза от работа, докато работят магазините, за да взема нещо за хапване така. Хуквам към работа - в метрото е фраш - дърпат се, бутат се, ти хапеш, те драскат - важното е, че всички успяват да влязат във влака. Докато се возя, се опитвам да пусна на кака е-майл - да и се оплача как никой не се къпе в тая държава, а повечето и не се и перат. Тя ми съчуства и ме успокоява, че в Румъния е по-зле. Стигам на работа. Опитвам се да отключа офиса и вече ме разкъсват на двата телефона. Влитам вътре и започва лудницата ... и този ден минава. Следва безсънна нощ. Оцъклила съм се и гледам в тавана. Сама съм. Съкваитрантити са в бг. Гледам под варата свети, а съм сигурна, че съм огасила преди това. Дали има някой, се пита моят пиуешки объркан мозак. А може би наистина съм огасила, но вчера ... и тази нощ минава. Следва много натоварен ден на работа. Лудница е, нерви, разправии. Имам оглед вечерта - закъснявааам! И ония ми теглят една майна. Нищо де ... търсенето на квартири продължва. Успявам да намеря друга стая и се разбираме за по-късно вечерта - така и така все съм докъсно на работа. Търгвам натам. В автобуса има едни странни типажи и всиките ме гледат. Пиша смс на Стефан - поне някой да знае къде отивам, ако  не се върна никога. Кварталчето е яко. Много е централно и е пълно с терористи. Ма пък е централно. Стигам до адреса, прекръствам се и влизам. Слаба светлина, миризма на мухъл, ронеша се мазилка - I'm lovin' it! Посреща ме една французойка с мазна коса и почва да ме развежда. Не, нямало нужда да се събвам - те и без друго никога не чистели. Ха! Френската девойка гордо ме развежда из къщата и ми показва вмирисаните мухлясали стаи. Имало и 2 бани - и те са мухлясали ама нали са 2. Слизаме долу в някакво мазе, където са кухнята и хола. А, да - хола! Ми те го ползвали да си сушат прането. Хол-сушилня! В кухнята надникваме бързо - имало много място за всичко - ако се измият чиниите, които събират последните 2 седмици. През цялото време някъде капе вода - кап, кап, кап. Искам да си ходя веднага! Не, ма как!!! Не съм се запознала с Фред. Идва и Фред - виетнамеца. Много ме харесва и иска да ставаме съквартиранти. Ми хубаво кавам, ма в някой друг живот и си тръгвам. Прибирам се вкъщи някъде към 10. Имам deja vu. Все ставам в 6 и се прибирам към 10-11. Искам да си почина, ама няма да е сега. Някой друг път. Минава още един ден и още един. Стефан се прибира. Звъни ми, че е кацнал. Любезно го осведомявам, че нашата линия на метрото нещо се е прецакала и няма как да се прибере - ни той, ни аз, ни никой. След няколко часа се срещаме посредата на маршрута и след още 2 успяваме да се приберем. И тази вечер няма да си легна рано. На другия ден имам голямо чистене - отивам с момичетата - уж да ги строявам и да ги организирам. Накрая и аз чистя наравно с тях, че нещо няма време. Оттам хуквам (буквално), че имам час при GPто, който любезно ми обезнава, че трябва да ми резнат ръката. Майнор просийджер казва. Викам му - не, мерси. Как ще се обличам, събличам и т.н., ако не мога да си ползвам едната ръка за известно време. Ми, бойфриенда ще ми помагал, казва човека. викам - ми нямам. Ми тогава да си намеря. Ми хубаво, като си намеря ще доида да ме режете. Оттам се засилвам на парти с бившите колеги. Те вече са доста кръкнали, когато успявам да се добера до мястото на срещата. Казват ми, че изглеждам уморена и че много работя. Аз отричам и обеснявам, че чудесно се справам със стреса и умората. След още една бира, отивам до 00 и там на огледалото се поглеждам и виждам как съм с 2 различни обеци - една голяма лилава и една малка зелена. Махам обеците, взимам си чантата, шапката и т.н. и веднага си бия шута към вкъщи. И спах 9 часа!