Из мемоарите на един job seeker в Лондон ... търсенето продължава

Преди няколко дни получавам смс от един приятел, че барът, в който киснат редовно по време на и след работа, спешно набира персонал. Та говорил с мениджърката, понеже се познават и в общи линии ме пробутал. Написах аз е-майл и тя ми каза да дойда в Петък (вчера) на пробна смяна. Петъчна смяна в лондонски бар си е яко бойно кръщене. Без значение - засилвам се, защото пари нема и децата мислят паркета за фафли! Отварям хладилника - какво ли няма вътре - яйца няма, месо няма, сирене няма - абе нищо няма! :)) както и да е - отплеснах се нещо ... Та отивам и се оказва, че почвам на първо време като събирач на празни чаши ... Барът е голям, на два етажа. Има и голяма тераса. И моите задължения в общи линии са да събирам празните чаши и бутилки от масите, да проверявам за заспали и припаднали в тоалетната дами. А също и да помитам счупени стъкла, ако някои си отърве пиенето, та да не се заколи на собствени разноски нали. Започвам да препускам аз по етажите и въпреки че на третия час крачката ми се гънат като асми, успявам да поддържам добра скорост и всички са много доволни.

И аз бяха страшно доволна - всеки пиян мъж в тоя бар беше решил да ме заговаря. Не мога, казвам, да говоря сега - на работа съм! Те обаче са нахални и някак моето безразличие ги настървява. Някакъв даже ме хвана за прекрасното дупе и почна да ми говори на полски. Не пич, не говоря полски и тая ръка мисля да я счупя всеки момент, ако не я махнеш оттам. Това не било много любезно от моя страна, казва човека с полския. Ми ей на - такава съм една нелюбезна с непознати, дето се държат за задника ми. После среща твърдия ми поглед и казва, че много се извинява - бил се припознал - дали в мен или в задника ми - не стана ясно.

Иначе не мога да се оплача - 10 момчета персонал - всички се суетят около мен. Главният барман, който го раздава някакъв мениджър също, е албанец. Него го знам от преди година, когато бяхме на някакво парти в същия бар и той толкова ме хареса, че даже изпрати шампанско на нашата маса. Само дето приятелката му седеше на бара през цялото време - готино, знам.

Завърших си смяната и си тръгнах смазана. След което прекарах 2 часа, сменяйки нощни автобуси да се прибера. И реших да не се върна повече :)) Малко съм дъртичка за гирултия и пияници ...

Из мемоарите на един job seeker в Лондон ...

Този пост е посветен на моите приятели Деница и Николай, които не спират да ме подкрепят, да ми стискат палци и да колят дребен селски добитък в моя чест ... а понякога и по-едър! :) Наздраве Котанчеви! И Ганя - честит рожден ден!

Живея в Лондон от почти 4 години. За съжаление ставам класическа жертва на кризата и загубвам работата си. Съответно започвам засилен job hunting дет се вика. Като цяло избягвам да си имам вземане даване с българи-юнаци, защото за тези, които не знаят, българите в чужбина обичат да оцеляват и да трупат състояние за сметка на своите сънародници. То май и българите в България така правят. К'во да правиш - манталитет. За съжаление, в момента пазарът на работа тук е доста неблагоприятен и както казват братята англичани 'Desperate times call for desperate measures". Поради тази причина кандидатствам за офис позиция в българска фирма. Викат ме на интервю ... и голямото надцакване започва. Всъщност аз за надцакване се бях приготвила, но не се бях готова за бай ганьовски лафове ... наивно си мислех, че все пак ще се размина с това.

Фирмата я държат двама българи. Млади. Единия е ок, свястно момче, интелигентно. Той явно е мозъкът на операцията, движи и счетовдни неща - бива го. Другия ... какво да кажа за него. Толкова комплексен образ, чак незнам откъде да започна. Тази персона ще я наричам оттук насетне "Ванката" - не желая да използвам истинските имена, за да не развалям сега на хората реномето.

Та, сутринта преди интервюто, обръщам една кана с кафе, скачам в риза и панталон и се запътвам уверена в себе си към мястото на срещтата. Влизам, сядам, започваме да говорим и като цяло всичко изглежда нормално. До първия въпрос на Ванката - "ти, английски, това-онова?". Напрягам се да отгатна какво точно се има предвид и предполагам, че се пита дали говоря английски. Отговарям му, че да, говоря, все пак съм им изпратила мотивационното писмо и CV-то на английски и ако ги прочете, ще види също и че последните 3 години съм работила в английска компания. Да бе да! работила си - изразява Ванката очевидно своето мнение, че си измислям. Също така добавям, че мога да се презентирам на английски, вместо да си говорим на български. Ванката повдига учудено вежди и пита - е не си ли много отворена? Ми де да знам, май не съм чак толкова. Пропускам да отговоря на този въпрос, решавайки, че за него той явно е риторичен. Не бе, не че нещо, ама не се ли притесняваш, че може да се изложиш - продължава той. Ми не, казвам аз - какво да се излагам - той английския ми си е супер. Като бил супер, вика ми - давай да те видим. Какво да давам, зачудвам се аз. Въпрос ще ми зададеш ли? Той казва - давай казвай на английски с какво си се занимавала. Започвам да говоря, нармално, спокойно, в 2 кратки минути обеснявам в общи линии за компанията и позицията ми. Приключвам разказа си и получавам следващ удар под кръста - е ти сега, вика Ваньо, на каква се направи!!! Пак не отговарям на този така риторичен въпрос.

Разговорът продължава, воден предимно от Ванката, който е във вихъра си. Но понеже явно не внимава много, задава някои въпроси по два пъти, други по три пъти. Но това не е от голямо значение, понеже аз и без друго не успявам да отговоря на нито един от тях, тъй като Ванко не спира да ме прекъсва. Следва кратко обеснение как се вдига телефон - понеже аз никога не съм правила това в последните 10 години. Разговорът продължава около час и половина. По някое време ми се хвърля (буквално) бял лист хартия да си напиша възраженията. Ми нямам, казвам. Искам да знам какво е заплащането. Съдружникът на Ванката казва, намигайки ми - доволно. Заплащането било доволно! Минималното естествено. И малко по-малко от това, което плащат на чистачките си (еднатата дейност на фримата им е почистване). Питам има ли въмозжност за развитие тази заплата - имало, ако някога след години се докажа. Явно са издразнени от липсата на радостни викове, блясък в очите и ентусиазъм от моя страна. И затова Ванката се чувства длъжен да ме затапи отново - е ти какво! английска заплата ли искаш?? Ми не. Що ми е английска заплата. Плащайте ми българска, пък аз с нея ще си плащам английските сметки и английския наем. You pay peanuts, you get monkeys казват тук ...

След още няколко безумни подмятания на Ванката, тонът взема да става груб, а надцакването явно. И Ванката определя съдбата на това взаимно сътрудничество, казвайки следното: Какво да правим с тебе Ралица ... не ги обичам такива индивидуалистки като тебе. Такива отракани, амбциозни кариеристки, дето много знаят. Аз искам човек, на който да казвам какво да мисли. Не някой със собствено мнение. Благодаря му за комплимента и си тръгвам. Ще ми се обадят казват - знам, че няма.

Слаб 2 момчета! Слаб 2!

По пътя към вкъщи си мисля, че понякога, за да направиш крачка напред, трябва да направиш две назад. И все пак ... не можах!

И благодаря на Стефан, който ми помага. За да мога да избирам!

Ludwig van Beethoven in a letter to Antonie Brentano

" Good morning, on July 7
Though still in bed, my thoughts go out to you, my Immortal Beloved, now and then joyfully, then sadly, waiting to learn whether or not fate will hear us - I can live only wholly with you or not at all - Yes, I am resolved to wander so long away from you until I can fly to your arms and say that I am really at home with you, and can send my soul enwrapped in you into the land of spirits - Yes, unhappily it must be so - You will be the more contained since you know my fidelity to you. No one else can ever possess my heart - never - never - Oh God, why must one be parted from one whom one so loves. And yet my life in V is now a wretched life - Your love makes me at once the happiest and the unhappiest of men - At my age I need a steady, quiet life - can that be so in our connection? My angel, I have just been told that the mailcoach goes every day - therefore I must close at once so that you may receive the letter at once - Be calm, only by a calm consideration of our existence can we achieve our purpose to live together - Be calm - love me - today - yesterday - what tearful longings for you - you - you - my life - my all - farewell. Oh continue to love me - never misjudge the most faithful heart of your beloved.

ever thine

ever mine

ever ours"

Искам да повярвам в любовта!

Искам да поварвам в любовта! Наистина! Искам!

Да се заразя с вируса ѝ! Да съм болна от любов! Да ме тресе от любов! От любов. А не от глупост!

Ето сега. Седя си тук и се опитвам да намеря хора болни от любов, които да ме заразят и се заприказвам с един познат от мъжки пол, който наскоро се е сгодил ... Всичко е било прекрасно, крайно романтично и някак твърде показно пред цяла кръчма хора и една камара познати лица. Попитах го на колко е години избранницата му и той каза 18. Разменихме няколко шеги на тази тема и след това той веднага поясни "шегата на страна, ама се обичаме". И тогава си помислих - ако обичаш някого, не ти трябва публика да аплодира годежа ви. Не ти трябва да убедиш някого, че макар булката ти да е все още в училище, вие наистина ама наистина се обичате. А защо пък ти трябва да кажеш "дадох си сметка, че мога да живея с нея".

Нe тряба ли да кажеш – "не искам да живея без нея" или "не мога да живея без нея", или дори "няма смисъл да живея без нея", вместо „дадох си сметка, че мога да живея с нея”. Тази дефиниция направо ме разболя. За съжление не от любов. : )

А може пък човекът просто да не е намерил точните думи. А може и да му е трябвала публика и одобрение. И може пък наистина, шегата на страна, да се обичат.

Искам да повярвам в любовта ... искам : )

За Кака От Ваня Щерева

СТИХОТВОРЕНИЕ

Да се обичаме по Лондонските улици,

такива съвършено непознати и ухилени

и всички бъдещи за флирт приумици

да бъдат само част от наш'те минали.

Разказвай ми неща, които вече зная.

Ще слушам до побъркване и все едно не знам.

Мълчи да ти разкажа нещо аз накрая.

Седни до мен на този стар диван.

Да ти призная ... че отдавна тихо скиташ

в главата ми подута от ненужно население.

Подхлъзваш се, изправяш се, препъваш се, залиташ.

И само твоето движение

твори във мен вълнение.

И моля ти се вече да ме срещнеш.

Не може да не се познаваме със теб.

Да бъдеш свестен,

честен,

да ми креснеш,

да ме стреснеш...

Да те привличам,

да си личен

(обратно на безличен),

да те обичам,

да можеш да ме разпознаеш,

защото аз вече го направих първа,

да престанем да се влюбваме къде ли не с лимит,

и после пак едно и също,

да гледаме какво дават по телевизията,

дори да е нищо интересно,

а то винаги е такова,

ние да го оцвети мс прегръдката си,

и да вземем вече да се срещнем,

(май го казах по-рано),

и да свърши това стихотворение,

че и то вече на нищо не прилича...

...

"Фасове", Ваня Щерева

High Hills/Heels, Cocktails ... и още нещо ;-)

Шийла имаше рожден ден тази седмица и го празнува снощи. В един пъб на майкината си в общи линии. Трябваше да отида. Не бях я виждала от 4ти Юни и имах отчаяната нужда от женски gossip!

Та! Приготвих се, натоках се, наресах се, обляках се последно. Само дето този път си казах "Ралицо, дърта жена стана, време е да се научиш да ходиш на токове!". Скочих веднага в едни прекрасни обуща на ток и почнах да набивам крак из кухнята да ги разтъпча, докато се гримирам. От конския тропот явно се е събудил Чефо, който се дотътри по гащи, отвори хладилника и започна да го гледа все едно е телевизор. :))) Аз през това време облечена, напарфюмирана и наполовина гримирана продължавах да трополя из кухнята в такт три четвърти. Стефан започна да пържи яйца и аз излязох от стаята, за да не ми се омирише тоалета и после се върнах да си гримирам и другото око. Бях готова! Грабнах един чифт обувки за ходене и ги натъпках в дамската си чанта. Едва се събраха - все пак нося 42 номер. Хвърлих един последен одобряващ поглед в огледалото и изхвърчах навън. Два часа по-късно, леко накуцвайки поради пришките от новите обувки, стигнах на уреченото място. Час по-късно изсипвах коктейли в гърлото си (по два в минута), опитвайки се да замъгля болката в ходилата. А също и защото се оказах на маса с Ирландци и Шотландци, и комуникацията силно намаля! Особено когато и те напреднаха с коктейлите, и вече съвсем не им се разбираше нищо! За съжаление парите ми свършиха преди да започна да се разбирам с англосаксонците и затова реших да се пусна down town и да се видя с хора, които говорят разбираем английски. Попътувах още един час към центъра, ударих две бири, смених си обувките, подпирайки се на едно кошче за боклук (да, точно там, до кофите) и в полунощ пепеляшка си хвана последното метро и се прибра. По пътя също беше весело. На една от спирките, при отварянето на вратите, на един младеж му падна куфара от влака. Той се наведе да го вземе, но понеже беше кръкнал и той падна след куфара. Прителите му го извлачиха обратно, извлачиха и куфара, и пътуването продължи, озвучавано от гърлените звуци на този силно почерпен младеж, който повръщаше между вагоните. Ай лов дис сити, дет се вика :)))

Пак ще си обуя обувките скоро! Много ми отиват :)